ИСТИНАТА ЗА ЕДНО СТРАШНО ВРЕМЕ

Преди повече от 20 години се запознах с Мария Знеполска- съпруга на многострадалния Денчо Знеполски. Тя беше написала и издала книгата „Посмъртна изповед”. Години наред Мария записвала на магнетофонна лента споделеното от покойния и мъж. Запазила бе автентичността му и го бе прехвърлила на хартия.

У нас все още има негодници, които възхваляват живота в онзи концентрационен лагер, наречен "народна република" България. Младите обаче трябва да знаят истината. Истината за онези страшни дни, споделена от Денчо Знеполски.

Истинското му име е Младен Гюров Гигов. Роден е на 16 март 1920 година в село Ярловци, Трънско. Отрано влиза в РМС, после и в БРП/к/. Арестуван е четири пъти от полицията и освободен поради недоказаност на вина. Веднъж стига и до съда, но е оправдан. На 18 февруари 1943 година преминава в нелегалност. Оглавява Трънския партизански отряд. Следват акции срещу полиция и жандармерия, в взаимодействие със сръбски партизански отряд. Наред с него получава снаряжение и продоволствие от английски военни мисии.

Последната е ръководена от майор Франк Томпсън, пленен в сражението край Батулия, съден от военен съд и екзекутиран. След тежкото раняване на Славчо Трънски, Денчо Знеполски поема ръководството на съпротивата в целия регион.  Съден е задочно и е с две смъртни присъди. Посреща Девети септември като командир на Втора софийска народоосвободителна бригада.

Участва в първата фаза на войната срещу Германия в качеството си на командир на Първи гвардейски народоосвободителен полк с чин полковник. Негов доклад за партизанското движение в Трънския регион е представен  от българската делегация на мирната конференция в Париж през 1947 година, като доказателство за приноса на България в битката срещу фашизма.

За изненада на съратниците си, вместо да се възползва от възможностите за блестяща военна кариера, през 1947 година той напуска армията. Предпочита гражданската професия, ориентира се към политикономията и през 1949 година постъпва в Московския държавен университет.

Оттук нататък започва трагедията на този млад българин. На 9 април 1951 г., на връщане от Москва, е арестуван в Букурещ и отведен в централата на Държавна сигурност. Следствието се води от трима офицери. Притискат го да признае, че е агент- провокатор на Никола Гешев, на Тито и на английското военно разузнаване. Смаян чува, че подготвял убийството на Сталин. Следствието се наблюдава и контролира от генерала от КГБ Филатов.

В настъпилата остра криза в отношенията между Сталин и Тито Кремъл търси доказателства за вражеската дейност на Тито и опита му за реставрация на капитализма. Филатов притиска следователите  за бръз резултат и те не си поплюват.

„И тогава и сега се чудя как бяха подбрали тия мои мъчители – споделя Знеполски, а жена му записва. Бяха загубили образ и подобие човешко. По държането си приличаха на побеснели зверове, бяха сякаш пияни и полупияни садисти, които се редуваха при мен денонощно. Отиваха да си почиват на горния етаж, а аз стоях непрекъснато на крак – по 24 часа в денонощието, не ял и не спал.

Всичките ми нанасяха удари по лицето и саблени удари по врата, с които можеха бик да умъртвят. Ритаха ме безогледно с подкованите си обувки, блъскаха ми главата в стената, скубеха ми косата... Бил съм във фашистката полиция, и там съм ял бой, но и сравнение не може да се прави с това, което преживях в „наше” време. Превърнаха ме в кървава дрипа”.

Един от мъчителите му дори признава, че кариерата му - звездичката на пагона, зависи  от самопризнанията на Денчо. Прави три опита за самоубийство – несполучливи. За да го сплашат, повеждат го на разстрел. Трошат зъби. „Пред очите ми беше банда, бетер от фашистката!”

Не издържа и подписва каквото му искат. Но сега пък трябва да разкрие връзките си - хората, с които е работил, и инквизицията е подхваната отново.

Ала нещо става по върховете на властта. Филатов е изтеглен в Москва. Комисия на Политбюро проверява следствието. Назначен е нов следовател. Ситуацията придобива характера на абсурд. Партийни функционери, които е „натопил” по поръчка в показанията си, заемат сега високи постове в партийната йерархия. ”Свидетелствата”  му  стават неудобни за следствието и то решава да го изкара психично болен, който говори измишльотини. Изпращат го в психиатрията на Александровска болница в деня, в който майка му умира. Но той не той не узнава това, а пък близките му са в неведение къде е попаднал.

Изпратен е за 7 години в „Трудововъзпитателното общежитие” край Белене. Началник на лагера е бивш партизанин, наречен в изповедта на Знеполски „страшилището”. Настанен е в обособения лагер на криминалните, в очакване те да му видят сметката. Един от милиционерите му подшушва: „Инструкцията е да не излезеш жив оттук”. И в лагера  издевателстват над него - карцер след карцер. Веднъж изкарва там цели 33 дни.

„Същинска гробница – подземен тунел. Всекидневно само хляб и вода. Студ, кал, влага, плъхове и всякакви мекотели. А аз гол, по едни гащи.” И тук прави опит за самоубийство. Прерязва с тенекиена капачка за буркан лакътната си вена. Губи кръв, губи съзнание. Откриват го навреме и го свестяват в лечебницата. Диагнозата на лекаря е „кахексия” – крайно измършавяване. За голямо негово учудване, а и на началството, криминалните проявяват към него разбиране, съчувствие и грижа. Главатарят им предупреждава: „Който посегне на Денчо, ще му строша главата!”

На 5 март 1953 година почива Сталин. „Комунистите плачеха като идиоти. И аз бях един от тях” – признава Знеполски.

Освободен е на 6 януари 1954 година. Приключва най- черният период от живота му - време, „отрязало крилете му”. На следващата година заминава отново за Москва, за да довърши висшето си образование. Дипломира се и се завръща в България. След Априлския пленум на партията един от инквизиторите му го посещава с букет цветя и извинения. „Върви по дяволите!” – отпраща го домакинът.

За Денчо Знеполски Сталин е вече „азиатски сатрап”. Жена му записва: „Отначало смятах, че за нелепата ми участ през 1951- 1954 година са виновни определени хора, но вече смятам, че виновна е системата.” Критикува извращенията и измислиците в мемоарите за партизанското движение и фаворизирането на бригада „Чавдар”. За него двадесети век е „великата историческа трагедия на България”.

Следва лъстивата тактика на Първия за туширане на недоволството сред популярните лица в партията: високи постове, звания, награди, привилегии, но не и допускане до реалната власт. Назначен е за преподавател във Военната академия, а през 1959 година е произведен в чин генерал-майор.

Избран е за народен представител от Трънския избирателен район, за кандидат-член на ЦК на БКП. През цялото това време недоверието към него си остава. Изживява се като фигурант, изолиран при вземането на решения, подслушван, проследяван.

„За висшето партийно ръководство такива като мен не бяха нужни – споделя той. -  За него бяха удобни безмозъчни, безгръбначни, колянопреклонни същества, които знаеха само да изпълняват, да бъдат лицемерни и сервилни ибрикчии, за да си правят кариерата и да изграждат личния си социализъм”.

Отказва да остане пожизнено генерал в Инспектората на МНО, също и персонална пенсия. На 49 години излиза в пенсия с 177 лева, които не му стигат да си купи лекарствата. Навършил 55 години отказва и народна пенсия. Отбягва среща с Първия. „Не получих звездата на Герой на социалистическия труд – споделя Знеполски, - защото трябваше да ми я връчи Тодор Живков.”

Умира 20 дни преди Десети ноември от поредния масивен кръвоизлив на  стомашна язва, като привърженик на демократичния социализъм, или казано по чехски „социализма с човешко лице”. За проф. Кръстьо Горанов, автор на послеписа към книгата, Денчо Знеполски е описал „картината на един съвременен пъкъл, в сравнение с който Дантевият ад наподобява детска приказка”. И още: „Денчо носи милозливостта и човеколюбието на първите християни.”

АПОСТОЛ АПОСТОЛОВ, Esq.