УЖАСИТЕ НА СОЦИАЛИЗМА




            

Всичко започва с така наречения Народен съд. Неговата мисия е да обезглави интелектуалния елит на нацията. Да разчисти територията за нискочели индивиди, които да яхнат съдбините на отечеството. Или както образно се изразява един съвременник: “На мястото на изсечената гора да поникнат храсти!”

Трибуналът е от върховни и областни състави. Върховните са 12, областните - 68. В техните рамки са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души, срещу 10 919 са повдигнати обвинения, 2730 са осъдени на смърт. Сред тях е нашият пълномощен министър в Швеция Николай Николаев.

Случва се нещо, което и най- извратеното въображение не може да роди. Обреченият получава единствената в историята покана за екзекуция! По заповед на външния министър с писмо го канят да се прибере в родината, за да бъде разстрелян. Добавено е, че разноските по пътуването ще бъдат поети от държавата.

“Аз - пише в мемоарите си Николаев - показах това писмо на някои длъжностни лица от шведското външно министерство и на някои мои бивши колеги от дипломатическото тяло в Стокхолм. Ефектът бе голям: хората бяха потресени от такава жестокост, безтактност и глупост.” По това време външен министър е проф. Петко Стайнов Той е доказателство как комунистите промиват мозъците дори на умни хора. Ако преди това не са ги ликвидирали!

Петко Стайнов сам става жертва на глупостта. Когато поради възрастта слага слухов апарат, е арестуван. С приспособлението на ухото предавал сведения на вражески шпионски служби, установяват „експертите“ от ДС.



                            

В онова дивашко време ярки таланти се хързулнаха по глупостта. Валери Петров възпя кланетата в литературната гадост “Народен съд”, а Блага Димитрова дебютира със “Стихове за вожда”. Литературоведите също не останаха бездейни. Те ситуираха българските класици спрямо международното положение. Пантелей Зарев разработи темата “Иван Вазов - писател, патриот и изобличител на английския империализъм”. Пенчо Пенев обнародва изследването “Стояна от “Пристанала” на Ботев като прототип на нашата партизанка”.

Изкараха дори и Хамлет комунист! През 50-те и 60-те години у нас официалното становище за Хамлет е, че е борец за най-висшия идеал. Спектакълът на Леон Даниел започва с “Песен за комунизма”. В режисьорското му решение представата за хармонично и справедливо общество се покрива с комунистическото. “Ритниците на времето”, по думите на Даниел, оформят несъгласието, формулират бунта на сценичния герой.

В някои от представленията Наум Шопов излиза от идеологемата и играе Хамлет с бръсната глава. Критиците са разгневени, виждат в образа дисидент. “Ако му махнем класическия костюм и перуката - пише Владимир Каракашев, - лесно можем да си го представим с черни очила, тесни панталони и черен пуловер да държи в ръцете си някакво циклостилно издание на Кафка или Сартър, които чете, без особено да разбира - просто така, защото иска да бъде независим в мисленето си…”







Челният съветски опит има решаваща роля в тази интерпретация. Леон Даниел е завършил Ленинградския държавен театрален институт. Изчел е планина от литература как се борави със световната класика. Още през 1935 г. вестник “ЛИК” съобщава: “В едно поволожко село колхозният режисьор е поставил “Крал Лир” в местния колхозен театър, като го е изменил значително и го е нагодил за местните условия и публика.”

Така беше нагодена и “Пиета” на Микеланджело. Валентин Старчев завърза с въжета някакъв партизанин и го превъплъти в Христос. Тази скулптура беше тиражирана като гипсовите отливки на Ленин, които ги имаше във всяка канцелария. Беше вградена и в паметника “1300 години България” пред НДК. Копие от бронза още краси Братската могила в Плевен. Там я охраняваха комсомолки с калашници.

Почетните стражи взеха жертва. Драмата се разигра пред Народната библиотека в София, чийто патрон беше Васил Коларов. Библиотекар, пожелал да остане анонимен, разказва: “Всеки 24 май давахме караул при неговия бюст. Бяхме с автомати, но в пълнителите нямаше патрони. Разводач ни беше директорът на библиотеката. Сменяше ни през два часа - мъж и жена.”

“Един празник се случи много горещ - свидетелства книжовният работник. – Жега като през август. Върху челото на Коларов можеше да изпържиш яйце! Застъпвам с една колежка, нежна като фиданка. Не е ходила в казармата, не знае какво е постови. В два часа подир обед се свлече на земята. Започнахме да я пръскаме с вода, извикахме линейка. Докторите казаха, че е слънчев удар.”

Цялата тази култура е плод на „мощна икономика“. Икономиката е базата, а културата е надстройката, учи дядо Маркс. Основите на социалистическата промишленост са положени с двугодишни народностопански планове. В тях ентусиазирано се включва циганското население. На Деветосептемврийската манифестация през 1949 г. мургавите дефилират с плакат: “Ние, циганите, ще преизпълним двегодишния стопански план”.

Винаги презирано, това „трудолюбиво племе“ успя да се осъществи в условията на народната власт. Във фундаменталния труд “Циганското население в НР България по пътя на социализма” пише: “Социалистическата революция в България, революционните промени във всички сектори на живота, бурният подем на нашата икономика и култура, специалните грижи на Партията, мероприятията на народната власт и активната дейност на Отечествения фронт събудиха творческите сили на циганското население.”

В българското небе запушиха комини “Ще строим завод”, беше пророкувал Вапцаров. През 1956 г. с постановление на Министерския съвет е създаден металургичният комбинат “Кремиковци”. Строителството започна през 1960 г., първите производствени мощности влязоха в експлоатация през 1963 г. Потече река от чугун… Скоро обаче стана ясно, че залежите от желязна руда наоколо са крайно бедни. Комбинатът мина на вносна суровина от Съветския съюз. И влезе в историята като паметник на глупостта.

Друг гигант на глинени крака е заводът за тежко машиностроене “Червена могила” край Радомир. Замислен да е без аналог в Европа, през 80-те години той глътна милиард и половина лева. Планирани бяха 20 хиляди работни места, повече от цялото население в района. Както знаем, и това  „грандиозно начинание“ се провали с гръм и трясък...

София с излаз на море- това е пордената комунистическа идиотщина. Това щеше да се случи, ако беше реализиран плавателният канал Панчарево-Павлово. Идеята е на Вълко Червенков, който мечтаеше да превърне столицата във втора Венеция. През 50-те години започва яростно копане. В трудови бригади кирки и лопати въртят учители, лекари, юристи и кинодокументалисти, които междувременно запечатват на лента епохалното дело.

В своите “Задочни репортажи” Георги Марков пише: “На спирка Павлово по линията на княжевския трамвай дълги години стоя един голям надпис: “Тук ще бъде пристанище Павлово”. Под надписа беше нарисуван корабоплавателният канал Панчарево-Павлово и бяха означени пристанищата.

Зная, че някои ще си спомнят анекдота за крокодилите, които щяха да се въдят в софийски води, за вицовете как ще превърнем лопатите в гребла и за въпроса - след като ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме чат-пат и цветята. Но повечето от тях ще си спомнят за онази тъжна поредица от неделни дни, през които всеки простосмъртен гражданин на София трябваше да дава своя безплатен труд за софийското море.

” Ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат! Това беше крилата максима на социализма. Днес Хамлет вече не е комунист, а времето разруши паметника пред НДК. Циганите не манифестират, “Кремиковци” и “Червена могила” тънат в руини. Изкопите на плавателния канал обаче още ги има. В сила е и “Ние ги лъжем…”. Социализмът остави в наследство една държава на лъжата, изградена върху абсурди.

Резултатите от изборите гонеха 100 процента. В епохата на социализма изборите бяха празници. Нямаше черен пиар, удари под пояса, купуване на гласове. Народният вот се изливаше като пълноводна река. Хората гласуваха и танцуваха. Тъкмо затова в ония години гласуването бележеше световни рекорди. На парламентарните избори през 1976 г. във Видински, Сливенски и Ямболски окръг гласоподаването е точно 100 процента. Няма кьораво, няма сакато - всички отиват до урните.

Малко по-слабо се представят окръзите Благоевградски, Габровски и Пазарджишки, където резултатът е 99,99. После иде Ловешко с 99,86 и Врачанско с 99,82. Само Шуменско се излага с 99,70 % Точно толкова гласуват и за така наречената Живковска конституция. На 8 май 1971 г. Народното събрание решава тя да бъде приета с референдум. Насрочен е за 16 май, един ден е отделен за преброяване на листчетата, после е предвидено всенародно веселие.

"Провъзгласяването на приетата от народа нова конституция на Народна република България ще се извърши от Народното събрание на 18 май 1971 г.”, сочи член 12 на специалния закон, който регламентира процедурата. Правилният резултат е обявен предварително! В слънчев пролетен ден 99,70 на сто от избирателите отиват до урните.

Против конституцията са мижавите 0,25 процента. На 18 май зала “Универсиада” диша празнична атмосфера. Тук е събран цветът на българската нация. Сред присъстващите са Георги Трайков, Пенчо Кубадински, Тано Цолов, Петър Танчев, Тодор Павлов, Добри Джуров, Мако Даков, Пеко Таков, Гриша Филипов, Григор Стоичков, Станко Тодоров и вечната Цола Драгойчева. Сава Гановски открива тържественото заседание. Ангел Велев, председател на Централната комисия за провеждане на референдума, рапортува изборната победа.

След това на трибуната застава самият Тодор Живков. Той обяснява защо резултатът е обявен, преди бюлетините да са пуснати в урните: “И в нашата страна, и извън нея и приятели, и врагове - всички знаеха предварително какъв ще бъде изходът от референдума, знаеха, че българският народ в своето подавляващо мнозинство ще гласува с “да” за новата конституция.” Бурни ръкопляскания...

“Иначе не можеше и да бъде", отсича кръстникът на историческия документ и разяснява: “Отношението на народа по такива въпроси не се изработва нито през последните 24 часа, нито през последните месеци."

Тодор Живков завършва речта си с олимпийски патос: “Нека да е честита на нашия славен, героичен и трудолюбив народ новата конституция. Да живее и да процъфтява в мир и в свободен братски труд нашето мило социалистическо отечество - Народна република България!”

Последните думи са удавени в океан от ръкопляскания, скандирания “БКП, БКП!” и мощно “Ура!”. Гръмва националният химн. Под звуците на фанфари и барабани влизат пионери, които поднасят цветя на членовете на президиума. Всички запяват “Тих, бял Дунав се вълнува”, а след това “Хей, поле широко”.

АПОСТОЛ АПОСТОЛОВ